Има една добре позната руска песен с припев “Нас не догонят” – “Няма да ни настигнат”. Днес, година преди местните избори през 2027 г., тази реплика звучи като любопитна политическа метафора. Не защото някой я е произнесъл, а защото след два последователни мандата всяка власт неизбежно започва да изглежда уверена в собствената си непоклатимост. След близо осем години управление на Пенчо Милков логично възниква въпросът – достатъчна ли е инерцията на властта, или истинската надпревара тепърва започва?
Безспорно, действащият кмет винаги има предимство. Разполага с по-висока разпознаваемост, с възможност да отчита завършени проекти и с политическия ресурс на вече изградена администрация. Именно това обяснява защо през 2023 г. Пенчо Милков спечели втори мандат, след като получи 37,06% на първия тур, а на балотажа победи убедително кандидата на ГЕРБ Иван Иванов с 63% срещу 31,58%. Резултат, който трудно може да бъде пренебрегнат и който показва, че през последните избори русенци му дадоха силен кредит на доверие.
Но политиката рядко е само математика. Докато един мандат носи надежда, вторият вече носи очаквания. А очакванията се измерват не с пресконференции, а с ежедневието на хората. Успоредно с реализираните инфраструктурни проекти, Русе продължава да се сблъсква с проблеми, които не зависят от един-единствен кмет, но неизбежно се превръщат в тема на всяка местна кампания. Сред тях е и демографията. По данни на Националния статистически институт населението на община Русе продължава да намалява, а официалните анализи на института отбелязват, че процесът на намаляване и застаряване на населението продължава. Това е тенденция, която не започва през последните години, но остава едно от най-сериозните предизвикателства пред всяко местно управление.
Именно тук започва интересната част. Историята на местните избори в България показва, че действащите кметове често са фаворити, но също така показва и нещо друго – колкото по-дълго управлява един човек, толкова повече изборите се превръщат в своеобразен референдум за цялото му управление, а не само за последните няколко месеца. Избирателите вече не оценяват обещания, а сравняват резултатите с очакванията си. В подобна ситуация дори малките ежедневни теми – улици, паркиране, чистота, транспорт, инвестиции или демография – могат да се окажат по-важни от най-големите инфраструктурни проекти.
Затова и година преди изборите вероятно най-интересният въпрос не е кой е фаворитът, а дали вече се е появил човекът, който ще успее да превърне недоволството – ако такова съществува – в реална политическа алтернатива. Защото в политиката има една особеност – най-опасният момент не е когато изоставаш, а когато започнеш да вярваш, че никой не може да те настигне.
И точно затова репликата “Нас не догонят” остава толкова интересна като метафора. Не защото описва конкретен политик, а защото описва усещане, което историята познава много добре. Когато започнеш да вярваш, че никой не може да те настигне, понякога вече не гледаш какво се случва зад гърба ти. Дали това важи и за Русе? Отговорът няма да дойде от анализаторите, нито от социалните мрежи. Ще го дадат избирателите след по-малко от година.
