Понякога една снимка е достатъчна, за да покаже разликата между нормалното и онова, с което в Русе постепенно ни научиха да се примиряваме. Равни павета, подредени фуги, чисто изпълнение, без кратери и без усещането, че настилката е преживяла артилерийски обстрел. Само че кадърът не е от Русе. От Айтос е.
За русенци подобна гледка вече почти изглежда екзотично. Тук сме свикнали след всеки ремонт първо да се питаме колко време ще мине, преди нещо да пропадне, да се размести или да се наложи нов ремонт на ремонта. При управлението на Пенчо Милков думата “ремонт” все по-често звучи не като обещание за подобрение, а като начало на нов сезон от добре познат градски сериал.
Най-ироничното е, че Айтос не е нито Виена, нито Копенхаген, нито някакъв митичен град с неограничен бюджет. Това е български град, в който очевидно поне на конкретното място някой е успял да постигне нещо шокиращо сложно за Русе – паветата да бъдат наредени като павета.
В Русе обаче стандартът често изглежда друг. Малко кръпки, малко неравности, някоя фуга накриво, след това снимка, видео, публикация и задължителното усещане, че гражданите трябва да бъдат благодарни за самия факт, че нещо изобщо е направено. Качеството сякаш остава подробност.
И докато кметът Пенчо Милков обича да говори за развитие, инвестиции и промяна на градската среда, реалността под краката на русенци понякога разказва доста по-иронична история. Защото колкото и хубаво да звучат думите, накрая човек гледа тротоара, улицата и паветата пред себе си.
Така че този път няма нужда да сочим чужбина и да въздишаме колко по-добре било “там”. Достатъчно е да погледнем към Айтос. И да зададем един съвсем прост въпрос – ако там могат да наредят едни павета както трябва, защо в Русе това толкова често изглежда като висше инженерно предизвикателство?
